Правата на детето и доброто родителство

Правата на детето и доброто родителство

 

Правата на детето и доброто родителство

Доц. д-р по педагогика Нели Петрова

     Колеги ми донесоха една брошура, разпространявана по централните улици на София, която е пореден вопъл  на няколко души, гръмко наричащи се  национална мрежа, които откровено лъжат и манипулират общественото мнение по повод проекта за нов закон за детето. 

През последните месеци ставаме свидетели на една абсурдна дискусия, която предизвиква у мен противоречиви чувства.  От една страна нейната дилема е толкова средновековна и лишена от здрав разум, че ми се иска да я подмина,  защото като се включвам в тази дискусия, допринасям  за нейната легитимност.  От друга страна,  изпитвам възмущение както от тезата, така и най-вече от начина, по който се рекламира и се опасявам, че тя може да повлияе на хора, които не  са твърде запознати с проблема и изпитват оправдано подозрение към законотрочеството в страната. В крайна сметка реших, да споделя няколко неща по темата за правата на детето и правата на родителите.

     По същество става дума за това – детето човек ли е или не? Аз вярвам, че за българското общество това е решен въпрос, дори преди ратифицирането на Конвенцията на ООН за защита правата на детето през 1991 г.   Групичката радетели за родителски права се позоваха в една от дискусиите в парламентарните комисии  на Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКЗПЧ/ и твърдят, че определянето на правата на детето в закон, противоречи на нея и на гарантираните там човешки права. Аз добре познавам ЕКЗПЧ, както и другите международни правни актове за защита правата на човека и намирам подобни твърдения за проява на неразбиране.  Конвенциите за защита правата на човека  регламентират правата на всички хора, но едновремнно с това те предполагат да се създават специални защити за хора, които по една или друга причина не могат да упражняват правата си самостоятелно, директно.  Децата са една такава група, която не е в състояние сама да се ползва от човешките си права директно, това зависи от възрастните около тях и главно от техните родители.  В този смисъл обществената подкрепа за родителството е изключително важна. Едновременно с това едно цивилизовано общество трябва да предвиди и закрила на децата, в случаите в които, тези, които са призвани да гарантират правата им, не са в състояние да го правят.

       Закрилата на детето от малтертиране /насилие, изоставяне, неглижиране/  и сега е функция на системата за закрила, която работи по силата на Закона за закрила на детето. И сега при  сигнал за малтертиране, дори анонимен, тази система се задейства.  Твърдението в брошурата, която се разпространява, че без съд могат да ти вземат детето е съзнателна лъжа и клевета , както според действащото законодателство, така и според проекта за Закон за детето.

      Философията на новия Закон за детето е основана на разбирането, че една съвремнна европейска държава следва да полага грижи не само за децата в риск, за които са предвидени мерки за закрила, но и за всички деца на Блъгария, които са нейното богатство и бъдеще. Това означава повече усилия и средства за осигуряване на универсални услуги за всички семейства, подкрепа на семействата, така че те да се грижат още по-добре за своите деца. С други думи става дума за един акцент към обща превенция на нарушаването на детските права. Всички, които познават темата знаят, че когато се говори за детски права, се има предвид – правото на добър живот в семейството, правото на достъп до качествено образование, здравеопазване, и пр. Никое право на децата не противоречи на правата на родителите, никъде под права не се имат предвид неуважение и незачитане на семейството.  Парадоксалното е, че именно  в този законопорект е направен опит, подкрепата за семействата да бъде водещ приоритет.

      В нашата страна практиката показва, че проблемът не е вземането на децата, а изоставянето на децата. Все още усилията и средставата са насочени повече към предотвратяване на изоставянето, към търсене на възможности за живот в семейна среда на децата, чиито родители са ги поверили на обществена грижа по различни причини. Все още имаме нужда от политика за подкрепа на семействата и недопускане на изоставяне на деца само поради бедност.

      В нашата страна по-големият проблем е, че все още за насилието над децата разбираме, едва когато са в болницата или са вече мъртви, че все още приемаме физическото насилие, телесното наказание като възпитателно средство. Все още когато говорим за родителство, повече артикулираме понятия като послушание, надзор, контрол, отколкото общуване, грижа и пр. По-големият проблем е, че повече крещим на децата, отколокото да разговаряме, повече ги назидаваме, отколокото да ги слушаме и най-вече чуваме.  Именно за това имаме нужда като общество да дискутираме темата за доброто родителство, имаме нужда от подтготовка на родителите за добро родителство. Наистина е добре да продължим промяната в отношението ни към детето като към  личност, субект, който  се нуждае от това отношение, за да може да расте, съзрява и постепенно да поема отговорността за своя живот. Тази промяна си заслужава усилията и обединението на родители.

       Твърде нелепо  е родители да се обединяват, защото правата на  децата им застрашават техните права. Всъщност тези хора са изобщо против концепцията и философията на новия проект за Закон на детето, както сами посочват.  Всъщност на тях им се иска децата им да са собственост, която те да изваят, както сами преценят, или по- скоро, както изглежда им диктува принадлежността към различни религиозни вярвания, които вероятно са истинските вдъхновители на техния протест. Това е идеология и приемане на детето, оставени далеч в средновековието, надявам се завинаги от българското общество.

София, април 2012 г.